Вдовицата Афродисия

Как читать книги

На нашем сайте вы можете асолютно бесплатно читать электронную книгу Вдовицата Афродисия онлайн. Часть книг представлена в виде ознакомительного фрагмента или содержит краткое содержание.

Понравившиеся книги вы можете добавлять в раздел Мои книги и возвращаться к ним в будущем. Система чтения запоминает страницу до который вы дочитали и помогает возвратиться к тому месты где вы остановились.

Фрагмент текста

ВИКАХА му Костис Червения, защото косите му бяха рижи, защото на съвестта му лежеше немалко пролята кръв и най-вече заради аления елек, с който се появяваше дръзко на конския панаир, където някой вцепенен от страх селянин, сплашен с разни видове внезапна смърт, набързо тикаше в ръцете му за шепа грошове юздата на най-хубавия си жребец. Беше се крил в планината, на няколко часа път от родното си село, и поразиите му дълго време стигаха само до политически убийства и кражбата на десетина пършиви овце. Можеше да се върне, когато си поиска в своята ковачница и никой нямаше да го закачи, но той беше от онези, на които най се услаждат волният въздух и краденият хляб. Две-три разбойнически убийства вдигнаха на крак мъжете от селото и те го подгониха като вълк, притиснаха го отвред като глиган. Довършиха го в нощта срещу Свети Георги и го докараха в селото преметнат през самар, с прерязано като на добиче гърло, а с него и тримата или четирима младоци, които бе повлякъл в хайдутлука, надупчени на решето с куршуми и ножове. Главите им, набити на вили, украсиха селския мегдан, телата лежаха нахвърлени едно връз друго до вратата на гробището, а тържествуващите селяни празнуваха победата си, заслонени от слънцето и мухите зад плътно затворените кепенци, докато вдовицата на стария поп, убит от Костаки преди шест години на една пуста пътека, плачеше в готварницата си, миейки филджаните, с които бе поднасяла ракия на селяните, своите отмъстители.

Вдовицата Афродисия избърса очи и седна върху едничкото столче в готварницата, подпря лакти на масата и отпусна върху дланите разтрепераната си като на старица брадичка. Беше сряда, а от неделя не бе слагала нищо в уста. Не беше и спала тези три дена. Преглътнатите хлипове заповдигаха гръдта й под плътните гънки на черния етаминен сукман. Главата й клюмаше, собствената й жалба я унасяше, после вдовицата изведнъж скочи — не беше още време за почивка и забрава. Три дена и три нощи селските свахи чакаха на мегдана и заграчваха при всеки изстрел, разнасян из чуките от вихрушката на ехото, а писъкът на Афродисия се извисяваше над всички, както и подобава за вдовица на почитан човек като свещеника, вече шеста година прибран в гроба. Прималя й призори на третия ден, когато се зададоха селяните с кървавия си товар върху един грохнал катър, и съседките я замъкнаха до усамотената колиба, където живееше, откак бе овдовяла, ала веднага щом се свести, тя настоя сама да прислугва на своите отмъстители. С разтреперани ръце и крака пристъпи до всеки един от мъжете, изпълнили одаята с почти нетърпим мирис на каиш и умора, и понеже не можа да поръси с отрова порязниците хляб и сирене, скришом ги наплю, с пожелание наесен месецът да огрее гробовете им.

В този миг трябваше да им открие живота си, да подиграе глупостта им или да оправдае най-черните им подозрения, да запокити в очите им истината, която с толкова мъки и така лесно бе крила цели десет години: любовта си към Костис, първата им среща на коларския път под черницата, където се бе подслонила от градушката, и страстта им, лумнала като светкавица в онази бурна нощ; после връщането в селото и смущението, в което влизаше повече страх, отколкото разкаяние; безкрайната седмица на неуспешни опити да забрави този мъж, станал й по-нужен от хляба и водата; второто ходене при Костис, уж да носи брашно на поповата майка, самичка в един имот навътре в планината; и жълтия й сукман, с който се завиха, все едно с къс от слънцето; после другата нощ, когато се скриха в запуснатия турски хан, а също и младите кестенови вейки и хладните им плесници на минаване, превития гръб на Костис пред нея на пътеката, където, ако не си отваряш очите, на всяка крачка можещ да настъпиш пепелянка, и криволичещия по тила му белег, който отначало не бе забелязала; жадния безумен поглед, който я опипваше като откраднат накит; жилавото му мъжко тяло, свикнало на волен живот, и на края гласа му, простенващ името й, докато се любеха.

Тя се изправи и пропъди с ръка две-три мухи от бялата стена. Тлъстите гадини, отхранени с гнилоч, бяха не само натрапници, чието досадно и меко пъплене по кожата човек ще не ще търпи: те може би бяха лазили по голото тяло и кървавата глава, бяха притуряли и своето поругание към ритниците на хлапетиите и човъркащите погледи на жените. Да можеше като с метла да разчисти цялото село — с бабичките и отровните им като жила на оси езици, с младия, пиян от виното за комка поп, анатемосващ в църквата убийците на предшественика си, с тези селяни, настървени върху тялото на Костис като стършели върху презрял от медена сладост плод. И през ум не им минаваше, че жалейката на Афродисия е за друг, не за стария поп, от шест години заровен на най-личното място в гробищата: как да им извика в лицата, че толкова я е грижа за онова старо смукало, колкото за дъсчената пейка в дъното на градината.

Книги автора

Книги в жанре Классическая проза