Света Богородица На Ластовиците

Как читать книги

На нашем сайте вы можете асолютно бесплатно читать электронную книгу Света Богородица На Ластовиците онлайн. Часть книг представлена в виде ознакомительного фрагмента или содержит краткое содержание.

Понравившиеся книги вы можете добавлять в раздел Мои книги и возвращаться к ним в будущем. Система чтения запоминает страницу до который вы дочитали и помогает возвратиться к тому месты где вы остановились.

Фрагмент текста

НА МЛАДИНИ Терапион бе най-верният следовник на великия Атанасий — суров и строг монах беше, благ само към създания, недокоснати от дяволски пръст. В Египет бе възкресявал и покръствал мумии, във Византион бе изповядвал императори, сетне бе дошъл в Гърция, воден от откровение, за да въведе в правия път тази земя, все още оплетена в козните на Пан. Лют гняв пламваше в сърцето му пред обожествяваните дървета, обкичени от трескави селяни с парцалени ленти, за да треперят вместо тях при най-лекия полъх, пред щръкналите из нивята фалоси, които правели земята плодна, пред глинените кумири, смушени из разни ниши в стените и в зидарията на кладенците. Съгради си сам тясна килия на брега на Кефиса, ръсейки със светена вода всеки камък. Селяните бяха готови да споделят с него коравия си къшей, но макар изнемощели и болнави, съсипани от гладория и войни, Терапион така и не успяваше да ги извърне към небето. Те почитаха облечения във варак като изгряващото слънце Иисус, сина на Мария, ала неуките им сърца съхраняваха вярата в божества, стаени в кухите дънери или витаещи над кипнали извори; всяка вечер те оставяха под самодивския чинар паничка с мляко от единствената си коза; по пладне момците дебнеха в сянката на дърветата да зърнат жените с ониксови очи, които насищат глада си с мащерка и горски мед. Те пъкаха навред, дъщери на тази корава и суха земя, която облича в образ и вещество неща, нетрайни другаде като мъглата. Дирите им оставаха в размекнатата пръст при чешмите, белите им телеса отдалече се сливаха с блещукането на камъните. Навремени се случваше осакатена вила да оживее в неодялания дирек на някоя къща и жално да стене и пее по цяла нощ. Почти нямаше ден урочасан добитък да не се залута в планината и едва месеци по-късно намираха разхвърляните му кости; Лукавите повеждаха за ръце децата, да танцуват на ръба на урвите, и бездната всмукваше тежките телца, докато леките демонски нозе не докосваха земята. Или помамен по пътеките им момък слизаше ни жив, ни умрял, разтреперан като лист, след като е напил смъртната вода на някой извор. Подир всяко поражение монахът Терапион размахваше юмрук срещу горичките, свърталища на проклетите изчадия, ала селяните продължаваха да почитат полуневидимите самовили и да им прощават злодеянията, както не можеш да не простиш на слънцето — че размеква мозъка на лудия, на луната — че суче млякото на заспалата дойка и на любовта — че така боли от нея.

Угодникът божи се страхуваше от тях като от глутница вълчици, те не му даваха мира, досущ сюрия блудници. Миг покой нямаше: нощем топлото им дихание къпеше лицето му, все едно из стаята бродеше плашливо зверче. Тръгнеше ли през полето, за да причести някой болен, по петите си чуваше лекото им припряно топуркане на млади кози, а случеше ли му се въпреки рвението си да заспи в молитвен час, те закачливо му опъваха брадата. Не се и опитваха да го прелъстяват, толкова грозен, смешен и стар им се струваше в дебелото си расо от бозава аба, а те на свой ред, колкото и хубави да бяха, не можеха да запалят нечисти помисли в него и голотата им го отвращаваше, подобно бледата мекота на гъсеницата или хлъзгавата кожа на смоците. И все пак го въвеждаха в изкушение, понеже почваше да се усъмнява в Божията премъдрост, родила толкова безполезни и вредни създания, че сътворението накрая излизаше пакостлива игра, с която Той се бе тешил.

Една сутрин селяните завариха своя монах да сече самодивския чинар и ги заболя двойно, защото хем се страхуваха, че вилите ще им отмъстят, ще си заминат и ще запечатат изворите, хем им беше жал за сенчестото дърво, под което виеха хорото си. Но дума не обелиха пред светия старец, от боязън да не разсърдят Небесния отец: нали и дъждът, и слънцето са от него. Замълчаха си и мълчанието им още повече засили настървението на монаха Терапион.

Сега вече не излизаше без два кремъка, скрити в ръкава на расото, и след като се огледаше в опустялото поле, крадешком подпалваше някоя стара маслина, в чиито хралупест дънер виждаше самодивска бърлога, или млада люспеста борика, отронила златни сълзи от смола. Над листака се вдигаше прозрачно голо тяло, избягваше при дружките си, които гледаха отдалече като стадо подплашени сърни, и светиня му възликуваше, че е изличил още едно свърталище на Злото. Навред побиваше кръстове и младият божествен дивеч заобикаляше сянката на тези върховни бесила, така че около пречистеното село се образуваше все по-широк кръг от мълчание и пустош. Преследването продължаваше крачка по крачка, вече в полите на планината, но от нейните бодливи къпинаци и стръмни сипеи боговете се прогонваха много по-мъчно. Най-сетне, стегнати в пръстен от молитва и огън, изпосталели от липсата на приношения, креещи за любов, откак селските момци ги изоставиха, вилите потърсиха убежище в един пуст дол, където няколко черни бора, израсли от глинестата земя, като огромни птици бяха сграбили в закривените си нокти буците червеникава пръст и накокошинили в небето хилядите тънки игли на орловата си перушина. Изворите, които бълбукаха под камънака, бяха леденостудени и не мамеха перачките и овчарите. В хълбока на хълма чернееше пещера, но толкова тясна при входа, че човек можеше да се вмъкне само странишком. Открай време вилите се криеха тук, когато бурята прекъснеше игрите им, защото и те като всички горски твари се плашат от гърма, и пак тук идваха да спят в безлунните нощи. Млади овчари разправяха, че са прекрачвали през спасението на душите си, през заплахата младостта им да погасне и са влизали вътре, а после само за онази омайна голота приказваха, недокрай зърната, и за косите, повече отгатнати, отколкото докоснати. За монаха Терапион пещерата, потулена в канарите, бе като язва в собствената му гръд и часове наред той стърчеше прав посред дола с вдигнати ръце и молеше небето да го подкрепи, за да разпръсне тези отломки от божественото племе.

Книги автора

Книги в жанре Классическая проза