Любимият ми има кал под ноктите

Как читать книги

На нашем сайте вы можете асолютно бесплатно читать электронную книгу Любимият ми има кал под ноктите онлайн. Часть книг представлена в виде ознакомительного фрагмента или содержит краткое содержание.

Понравившиеся книги вы можете добавлять в раздел Мои книги и возвращаться к ним в будущем. Система чтения запоминает страницу до который вы дочитали и помогает возвратиться к тому месты где вы остановились.

Фрагмент текста

Мъжът стана, щом жената влезе, или по-точно при отварянето на вратата вече стоеше прав зад бюрото си. Тя я затвори след себе си. Стаята бе квадратна, с необичайно бездушна подредба — нещо средно между домашна обстановка (по стените японски гравюри с белезникави детайли, дебел килим, чийто син цвят бе наситен с особено безмълвие, плосък черен диван с една-единствена ръбеста възглавничка от дунапрен) и кабинет, какъвто всъщност беше, макар да не се виждаха инструменти или книги. Би било трудно човек да си представи хората, които биха използвали тази стая, ако те вече не се намираха тук. И мъжът, и жената бяха безупречно елегантни. Жената бе облечена в сив ленен костюм, с бели обувки и бяла чантичка, а сребристорусата й коса бе изопната в стегнат гръцки кок. Не обичаше да слага шапка. Днес не носеше и ръкавици. Мъжът бе със сив летен костюм, малко по-светъл от костюма на жената, а може би само изглеждаше така, защото стоеше по-близо до прозореца. На този прозорец малко натрапливо бръмчеше кутията на климатичната инсталация, същинска четвъртита морда на дракон, заклещен в касата. Щори притуляха светлината, която и без това не бе ярка, защото тази страна на сградата не виждаше слънце. Мъжът имаше гъста и чуплива прошарена коса, старателно, дори малко суетно пригладена, а един кичур падаше на челото му по младежки. Жената предполагаше, че е с десетина години по-възрастен от нея. Освен може би суетност тя съзря в този небрежно надвиснал кичур и белег на умора — беше следобед. Колко ли неща е трябвало да изслуша досега? В порива си да се извини, да се оправдае, тя потръпна от момичешко неспокойство. Мъжът я изчака да седне; дори този нищожен жест на кавалерство отвори прозорец в стената от хладина помежду им. Тя надникна оттам и с изненада откри, че той не й се струва нито красив, нито грозен. Не знаеше как да тълкува това, нито как би трябвало да го тълкува. Лицето му, което тя виждаше скъсено в долната част, изглеждаше мрачно и навъсено. То се повдигна и на него се появи простодушно очакване. Както винаги пак я обзе панически смут. Ръцете й стиснаха чантичката. Бръмченето на климатичната инсталация заплашваше да погълне първите й думи. Усети липсата на свежо цветно ухание; первазите на нейния дом бяха отрупани със саксии.

— Видях го само веднъж тази седмица — проговори накрая тя. После замълча от учтивост и зачака отговор, но се сети, че тук няма място за учтивост, в си наложи да продължи безответно: — На едно събиране. Поприказвахме малко. Аз го заговорих първа. Стори ми се неестествено да не си разменим и дума. Когато приближих към него, той сякаш се зарадва и започна да ми приказва нещо за колата си и за децата. Попита ме какво съм правила тия дни, при което му отвърнах: „Нищо.“ Щеше още да ми приказва, но аз се отдалечих. Не можах да понеса това. Не ме подразни толкова гласът му, колкото усмивката. По-рано, когато… се срещахме, си мислех, че той има една усмивка, дето се появява само при моето идване — видеше ли ме, ухилваше се до уши, оголил всичките си криви зъби, а лицето му грейваше. Ала и сега ме посрещна със същата щастлива усмивка, сякаш през всичките тези месеци… нищо не се бе променило.

Тя погледна закопчалката на чантичката си и реши, че е подхванала зле. Неодобрението му се долавяше осезаемо като шума на климатичната инсталация. То струеше към нея, потапяше я в сивата си хладина и тя се запита дали е редно да се влияе от това и дали въобще може да очаква одобрение. Повдигна лице, уж че не флиртува. На друго място щеше да е със самочувствието, че я смятат за красива. Ала тук красотата преставаше да съществува и тя се видя обезоръжена, съзнавайки колко много е разчитала на нея като на закрила и убежище. Чудеше се дали да даде израз на тези свои мисли.

— Ток прозира в мен — продължи тя. — Именно това го правеше толкова удивителен някога и толкова ужасен сега. Познава ме изцяло. Не успявам да се прикрия зад маска, когато той се усмихне и сякаш ми прощава, прощава ми, че не съм се върнала при него, макар че… Ох, не мога.

Мъжът се намести по-удобно в креслото и тя възприе резките му движения като признак на раздразнение. Смяташе, че има естествената дарба да му казва, това, което той не желае да чуе. Помъчи се да сподели нещо, дето щеше да му допадне с прямотата и хаотичността си.

Книги автора

Книги в жанре Классическая проза